Тази метафора представяв себе си на практика всички от шестте процеса в ТПА, освен контакт с настоящият момент –процесите на приемането, аз като контекст, ангажираното действие и когнитивното отделяне по посока на ценностите.

Представете си, че вие сте шофьор на автобус, а автобусът е вашият живот.

Още от момента, в който поемете по пътя на живота, започвате  да натрупвате преживявания: рождени дни, училищни дни, ежедневни събития и специални събития. Пътят представлява ситуациите и хората, които срещаме, фактическите събития, за които всички биха се съгласили, че са се случили.

В отговор ние самите започваме да изпитваме преживявания на тези събития. Започваме да качваме пътници. Пътниците са нашите вътрешни преживявания под формата на мисли, емоции, убеждения и чувства. Те формират нашия мироглед: очаквания за това как работи светът, как другите откликват на нуждите ни, дори какви са собствените ни способности. По същество пътниците са нашите заучени реакции от миналия опит. Ние носим със себе си миналите си преживявания и ги проектираме върху настоящите факти.

Пътниците са преживяванията, които имате вътре в себе си: мисли, убеждения, спомени, чувства, физически усещания, импулси и емоции. Някои пътници са безобидни и не ни влияят особено много. Някои са приятни и в определени моменти ни помагат по пътя на живота. Но някои пътници ни карат да се чувстваме наистина неудобно; те може да са груби, агресивни, хленчещи и т.н.; образно казано някои са добре облечени и благовъзпитани, други са с отблъскващ външен вид и поведение.

Как ще постъпите, когато някои такива неприятни пътници започнат да ви притесняват, да крещят, да смущават шофирането, да настояват да минете по определен път, който не отговаря на маршрута, по всякакъв начин да затрудняват пътуването?

Ако поискате да ги свалите, ще трябва да отбиете встрани, да спрете автобуса, да отворите вратите и да ги подканите да слязат. Те ще се съгласят ли? Ще започнете ли борба с тях, опитвайки се да ги свалите насила? Ще ги увещавате ли да го направят? В тази ситуация основното нещо, което се случва е да спрете автобуса. Във всички случаи, докато се опитвате да се разправите с нежеланите пътници автобусът ще бъде спрял. Вашият живот ще бъде „на пауза”.

Друго което бихме могли да направим, е да започнем да им угаждаме, да правим отсъстъпки пред тях, да се съгласяваме да вземем някоя посока извън маршрута просто за да ги накараме да се успокоят за малко и да замълчат за известно време. Те се превръщат постепенно във втори шофьор, или с други думи – автопилот. Скоро моделите ни на шофиране (нашите действия) могат автоматично и несъзнавано да попаднат под влиянието на пътниците, вместо под влиянието на шофьора - нас самите!

Житейските преходи обикновено са особено предизвикателни. Точно както когато караме по нов път или преминаваме от магистрала към градски улици, трябва да излезем от режима на автопилот и да обърнем по-внимателно внимание накъде отиваме. По същия начин, когато поемаме по нови или несигурни пътища, автопилотът вече не върши работа! Пътниците обикновено стават особено шумни, когато преминаваме през голям житейски преход или когато се стремим към нещо важно. 

Точно както не можем да изтрием миналия си опит, след като пътниците вече са в превозното ти средство, те никога не слизат. Ние просто не можем да „не знаем“ това, което сме преживели. Разбира се, можем да се разсейваме или да избягваме ситуациите, които задействат тези пътници. Но всъщност просто не можеш със сила на волята да се накараш да чувстваш или да не чувстваш по определен начин. Може да си опитвал/а да забравиш определени части от миналото си или да си пренебрегвал/а произтичащите от тях несигурности. Но собственият ти опит ти казва, че не можеш да „раззвъниш“ вече ударена камбана.

Макар метафората „Животът е плаж“ да засяга и шестте основни концепции на ТПА, тя е създадена най-вече, за да улови същността на творческата безнадеждност по ярък и нагледен начин. Поради обхвата си тази метафора може да е полезно да се представи още в началото на терапията, а след това да се връщате към нея и да подчертавате различните ѝ компоненти, когато се разглеждат други ТПА процеси. Тя може да бъде особено полезна и за клиенти, които преживяват тревожност или имат натрапливи мисли и компулсивни поведения.

Понякога животът е като плуване на плажа. Хвърляме се стремглаво в живота, очаквайки да си прекараме приятно, отпускащо и освежаващо. Хората ни обсипват с добри съвети: „Не забравяй слънцезащитния крем.“ „Плувай между флаговете.“ „Не влизай във водата трийсет минути след хранене.“ „Пази се от акули.“ И така скачаме във водата, плискаме се и си прекарваме добре. В зависимост от личността и опита си може да си безгрижен/безгрижна, или да наблюдаваш тревожно за акули, или непрекъснато да следиш флаговете, за да си сигурен/сигурна, че си на правилното място. А може би си от хората, които обичат да пренебрегват правилата, и затова плуваш навсякъде.

Изведнъж удоволствието ти е прекъснато от неприятно усещане. Нещо те издърпва навътре. Вече не можеш да стъпиш на пясъчното дъно и забелязваш, че течението те отнася в морето. Изпадаш в паника и веднага си поставяш за цел да се върнеш на брега, след което предприемаш действия, за да постигнеш тази цел. Правиш го, без да мислиш. Това е инстинктивно. Започваш яростно да плуваш срещу течението. Понякога сякаш отбелязваш малък напредък, но после започваш да се изморяваш и забелязваш, че губиш битката. Започваш да плуваш още по-усилено. Обръщаш се по гръб и риташ с крака. Но не стигаш доникъде и се изтощаваш. Забравяш защо изобщо си дошъл/дошла на плажа. Започваш да си казваш: „Само да бях останал/а между флаговете“ или „Иска ми се да бях тренирал/а плуване повече, преди да рискувам всичко, като дойда на плажа“, но тези мисли не помагат с нищо. Ти все така яростно гребеш и не стигаш доникъде.

Може би викаш за помощ и ето ме мен - спасител, дошъл да те спаси. Така че забележи: ето ме с дъска, за да те спася, и аз ти предлагам да се хванеш за дъската. Но преди да можеш да го направиш, трябва да спреш да гребеш яростно. Макар всяко влакно в тялото ти да крещи в протест, ти трябва да спреш да гребеш и да опиташ нещо различно - да се хванеш за дъската.

Аз съм един доста особен спасител. Моята работа не е да те спася, а да те науча да се спасяваш сам/сама. Особеното при живота е, че можеш да бъдеш въвлечен/а в мъртво течение по всяко време. Това течение може да бъде депресия, скръб, тревожност или пориви да ядеш, да играеш хазарт, да харчиш или да употребяваш наркотици.

Искам да се научиш как да се измъкваш, когато заседнеш в мъртво течение. Затова те каня да заплуваш бавно напряко на течението. Предлагам ти да плувам редом с теб. Докато правиш това, ще усещаш дърпането на течението. Ще бъдеш отнасян/а по-навътре в морето, отколкото би искал/а, а умът ти ще прожектира пред очите ти всякакви плашещи сценарии. Това е, което умовете правят. И моят прави същото. Аз не те моля да не изпитваш страх, тревожност или депресия. Моля те да плуваш напряко на течението, докато преживяваш тези мисли и усещания. В крайна сметка ще стигнеш до спокойни води и ще можеш да продължиш да се наслаждаваш на деня си на плажа.

Това, към което те приканвам, е да се откажеш от яростното гребане и да позволиш неприятните усещания и плашещите мисли, свързани с това, че те отнася навътре в морето, да присъстват. Каня те отново да се свържеш с онова, което наистина има значение: да се забавляваш на плажа, по каквито и да било причини, поради които това е приятно за теб. Каня те да предприемаш ефективни действия, а какви са те зависи от ситуацията. Ако си в безопасност, това означава да се наслаждаваш на слънцето и вълните по своите собствени причини. Ако си заседнал/а в течение на (вмъкни основния проблем, с който клиентът се представя), това означава да спреш борбата и да правиш малки загребвания в посоката, в която искаш да бъдеш, независимо какви преживявания се появяват.

Следното допълнение може да подчертае проблемите със стриктното следване на правила и да улесни изследването на неработещия характер на сливането с мислите. Насърчавайте клиентите да използват собствени примери за правила и съвети, които са им били давани, и да изследват доколко те работят.

Спомняш ли си всички добри съвети, които хората са ти давали за това как да бъдеш в безопасност, когато ходиш на плаж? Забележи, че част от тях са добри съвети, като например: „Не навлизай там, където не можеш да стъпиш, ако не умееш да плуваш.“ Някои са погрешни, като: „Безопасно е да плуваш между флаговете.“ А някои са просто градски легенди, като: „Ако се намажеш със зехтин, това те предпазва от слънчево изгаряне.“ Обзалагам се, че не си поискал/а нито един от тези съвети; те просто случайно са стигнали до теб. Хора с добри, а може би и не толкова добри намерения са напълнили главата ти със смес от добри, лоши и неутрални съвети. И така, как разбираш дали даден съвет, който ти изникне в главата, когато планираш да отидеш на плаж, си струва да бъде следван?

Метафората може също да бъде разширена, за да породи дискусия за ценностите и целите, включително за преследването на една и съща цел по различни причини и за способността да се движим в ценностно значими посоки, дори когато конкретна цел е блокирана.

Забележи, че в горещ ден на плажа има много хора. Можеш да си представиш, че не всички са там по една и съща причина. Какви са някои от причините да отидеш на плаж? Някои хора отиват, за да се забавляват с приятели. Други - за да се отпуснат и да четат. Някои отиват, за да хванат тен. Други, за да се разхладят.

Насърчете клиента да дава отговори, които обхващат възможно най-широк диапазон от варианти.

Например, може да отиваш на плажа (цел), за да се разхладиш (ценност). Ами ако пътят към плажа е затворен? Има и други начини да се разхладиш. Например можеш да седиш в климатизирано помещение, да вземеш студен душ или да изпиеш ледено кафе.

Можеш да добавиш и следния текст, за да адресираш по-нататък прекомерните трудности с тревожност, притеснение или обсесивно-компулсивни поведения. Този раздел може да бъде особено полезен за хора, преживели травма, които са развили прекомерни или нереалистични опасения, свързани с безопасността.

Забележи, че в този сценарий има предпазни мерки, които можеш да предприемеш, за да подобриш безопасността си. Можеш да придобиеш умения, например стил на плуване при попадане в течение, или просто да тренираш, за да станеш по-добър плувец. Можеш да си сложиш слънцезащитен крем, за да предотвратиш слънчево изгаряне. Можеш да стоиш извън прибоя в дни, когато морето е много бурно. Можеш да избягваш плажове, където има жилещи медузи. Можеш да плуваш между флаговете. Всичко това може да подобри удоволствието ти от това да бъдеш на плажа. Но какво се случва със забавлението ти, ако станеш обсебен/а от безопасността? Ами ако вместо да се носиш по водата или да се отпуснеш, държиш очите си постоянно вперени във флаговете? Или какво, ако веднага щом пръстите на краката ти докоснат водата, хукнеш обратно към чантата си, за да сложиш още слънцезащитен крем? Ами ако изобщо се откажеш да ходиш на плаж, защото е твърде опасно?

Тук позволете на клиента да отговори, след което обсъдете разумната безопасност и как тя да се практикува, както и готовността да присъстват тревожни мисли, докато човек следва ценностно значима дейност.

Забележи също, че въпреки всички твои усилия, пак можеш да попаднеш в мъртво течение. Вятърът, течението и приливът могат да се променят и място, което е било безопасно, да се превърне в опасно. Или може огромна вълна внезапно да те събори от краката ти и да те отнесе в течението. Няма значение чия е вината или как се е случило. Щом веднъж си попаднал в мъртво течение, имаш важен избор: да продължиш да се бориш и в крайна сметка да се предадеш на изтощението и да се удавиш, или да спреш борбата и да започнеш да предприемаш ефективни действия, като плуваш напряко на течението в посока към своите ценности.

„Махалото“ се фокусира върху емоционалния контрол, като използва движението напред-назад на махало като метафора за парадоксалните ефекти от опитите да се контролират емоциите. То засяга и готовността като алтернатива на контрола върху вътрешния опит. Макар че този текст може да се използва като упражнение с насочено въображение (след като клиентът бъде ситуиран в стаята с помощта на няколко дълбоки вдишвания), полезно е то да се проведе с настолно махало като предмет или чрез люлеене на какъвто и да е утежнен предмет. Провеждането му като интерактивно упражнение засилва преживелищния характер на тази метафора.

Представи си чувство - каквото и да е чувство или емоция. Колко дълго ще продължи то? А сега си представи махало, което се люлее свободно. Колкото по-високо го повдигнеш в едната посока, толкова повече сила му даваш, за да се издигне нагоре и в другата посока. Може би ще усетиш силата на замаха му в тежестта и съпротивлението на тежестта в долната част на махалото, когато го пуснеш.

Чувствата са като махалото; те се люлеят. Това е неизбежно. Едната страна може да ти харесва повече от другата. Но ако се опиташ да се бориш с люлеещата се природа на махалото и да издигнеш тежестта високо към предпочитаната от теб страна, ще му дадеш повече сила да се издигне високо и към противоположната страна - страната, която не харесваш. (Ако използваш предмет, можеш да насърчиш клиента да вдигне тежестта високо от едната страна и после да я пусне.) Може да успееш да го спреш за кратък момент или да го вдигнеш по-високо от естествения му цикъл. Но това ще изисква много енергия от твоя страна, а и така или иначе не работи, защото рано или късно тежестта ще се озове на страната, която не харесваш заедно с цялата допълнителна сила, която си ѝ придавал/а. Просто така работят махалата: колкото по-високо преместиш тежестта в едната посока, толкова по-мощно е движението в противоположната посока. При някои хора махалото може да се люлее повече, отколкото при други. Някои може да харесват това, а други може да им прилошава от движението.

А сега си представи, че тук има и друга възможност, освен да хванеш тежестта и да се опитваш да я движиш в една или друга посока. Ами ако вместо това можеш да се изкачиш по връвта до точката на закрепване? Да бъдеш там означава, че си готов/а да оставиш махалото да се люлее без да изразходваш енергията си и без да даваш допълнителна енергия на страната, която не харесваш. В точката на закрепване на махалото можеш да му позволиш да се люлее, без да ти прилошава. Цялото ти същество не бива разклащано от движението на тежестта, но самото люлеене продължава да е налице.

Готовността е свързана с това доколко си отворен/а да преживяваш естественото люлеене на своите емоции, мисли, телесни усещания и спомени, когато се появят от едната страна — може би под формата на щастие или мили спомени, или от другата, като тъга, разочарование или тревожност. (В предходното изречение избери вътрешни преживявания, които са релевантни за клиента.) Твоят опит с махалото може да ти покаже, че когато не си готов/а да имаш едната страна, тя вече е при теб. Именно когато наистина не си готов/а да изпитваш тревожност (или друга емоция, релевантна за ситуацията на клиента), тогава тревожността се превръща в нещо, за което „наистина има защо да се тревожиш“. Тогава ѝ даваш повече сила, като повдигаш тежестта колкото можеш по-високо, за да се отървеш от нея.

Толкова дълго си се опитвал/а да контролираш чувствата и мислите, които не харесваш, и в резултат си получавал/а още от същото. Сега имаш избор. Вместо да се опитваш да контролираш люлеенето, свободен/свободна си да се изкачиш до готовността,  до точката на закрепване на махалото. От точката на закрепване можеш съзнателно да позволиш на махалото да се люлее и в двете посоки. Понякога има тревожност, понякога няма. И в двата случая няма да попаднеш в неработеща борба, която води единствено до нежелани последици.

Не можеш да контролираш люлеенето. Единственото, което можеш да контролираш, е дали държиш тежестта, или си „застанал“ в точката на готовността. Нека сега те попитам: отворен/а ли си да изследваш как животът би могъл да бъде различен, ако преместиш фокуса си от това да се хващаш за тежестта към това да бъдеш в точката на готовност?

Както и при други упражнения, в които се прави опит да не се мисли за нещо, било то шоколадова торта (Hayes et al., 1999, pp. 124–125), жълт джип (Hayes, 2005, pp. 24–25), ванилов сладолед (Walser & Westrup, 2007, pp. 69–70) или поничка с желе (Zettle, 2007, p. 169), целта на упражнението „Не мисли за кученце“ е да демонстрира парадокса на потискането на мислите. Много клиенти се затрудняват, когато се опитват да потиснат нежелани мисли или спомени. Но за да знае човек, че не трябва да мисли за дадена мисъл или спомен, той първо трябва да помисли за нея/него. Това упражнение и други подобни на него са лесен и ненатоварващ начин клиентите да преживеят безполезността на опитите да контролират мислите си.

Ако си съгласен/съгласна, бих искал/искала да направиш едно кратко упражнение с мен. През следващите няколко секунди искам да не мислиш за кученце. Можеш да мислиш за всичко друго, но не и за кученце. Ако ти изникнат мисли за едно сладко малко кученце, което маха с опашка и скача върху теб, за да ти оближе лицето, просто ги отблъсни и не мисли за тях. Можеш да мислиш за всичко друго, но каквото и да правиш, не мисли за кученце.

…….

Някои клиенти могат да реагират на това упражнение и на други упражнения за потискане на мисли, като се опитват да заменят една мисъл с друга (например да мислят за котенце вместо за кученце), което може да им създаде впечатлението, че успешно са избегнали първоначалната мисъл. В такива ситуации е важно да се изследват всички опити на клиента да се освободи от нежеланата мисъл или да я потисне, като се проучи колко усилие е било необходимо и каква е била целта на това, което е правил/а (например да мисли за котенце, за да не мисли за кученце), тъй като целенасоченото заместване на една мисъл с друга неизбежно включва нежеланата мисъл – в основата на тази преднамереност стои присъствието на нежеланата мисъл, а не свободата от нея. Освен това е важно да се изследват честотата, продължителността и интензивността на мислите за кученце. Обикновено клиентите забелязват, че не са имали никакви мисли за кученца през целия ден, докато не са опитали да не мислят за тях, в който момент тези мисли парадоксално се засилват. Дори ако клиентът „успешно“ потиска кученцата с котенца, кученцата се появяват отново, често с по-голяма интензивност, веднага щом той/тя се откаже от усилието, необходимо, за да мисли за котенца.

Тази метафора служи да насочи клиента към творческа безнадеждност.

Представи си, че си попаднал/а в едно поле със завързани очи и ти дават малка торба с инструменти, която да носиш. Казват ти, че задачата ти е да се движиш из това поле със завързани очи. (Вариант: Без превръзка на очите; ако живееш, ще се движиш и в хода на живота си, в крайна сметка неизбежно ще се натъкнеш на дупка.) Това поле и твоето движение в него е всъщност твоят живот. И така, ти правиш каквото ти е казано, каквото са те научили, че е нормално и редно да правиш – да се движиш в полето.

Но, без да го знаеш предварително, в това поле има няколко доста дълбоки дупки, разположени на голямо разстояние една от друга. И когато започваш да се движиш самостоятелно насам-натам, рано или късно падаш в една голяма дупка. Опипваш наоколо и не намираш никакъв изход. Вероятно това, което би направил/а в такова положение, е да вземеш торбата с инструменти, която са ти дали, и да видиш какво има вътре; може би в нея трябва да има нещо, което да можеш да използваш, за да излезеш от дупката.

А сега си представи, че единственият инструмент в торбата е лопата. Така че съвсем прилежно започваш да копаеш, но много скоро забелязваш, че не си излязъл/излязла от дупката. Тогава опитваш да копаеш все по-бързо и по-бързо, все по-упорито и по-упорито. Но пак си в дупката. Затова опитваш различни техники на копаене, с големи загребвания или с малки, хвърляш пръстта надалеч или я трупаш в ъгъла. Но все още си в дупката. Влагаш всичките си усилия и полагаш целият този труд, а колкото и странно да е, дупката просто става все по-голяма, по-голяма и по-голяма. Какво би направил в тази ситуация?

Не е ли точно това твоето преживяване? Така стигаш до мисълта: „Може би ми е нужна наистина огромна лопата, или пневматична лопата, или още по-модерна лопата.“ 

ТПА обаче не предлага „по-добра” лопата, защото копаенето не е начин да излезеш от дупката - копаенето е това, което създава дупките. Така че може би целият този подход е безнадежден - не можеш да се изкопаеш навън; така само се заравяш още повече.

Метафората „Стая, пълна с армирана лента“ подчертава цената на избягването на вътрешния опит и опитите за контрол по начин, много сходен с метафората „Гладният тигър“ (Hayes, 2005, pp. 36–37).

В тази метафора шумът представлява обезпокоителните мисли и чувства, а армираната лента представлява избягването на вътрешния опит и усилията за контрол. С течение на времето тези стратегии силно ограничават самото съществуване.

Представи си живота си като стая. Един ден забелязваш, че тръба близо до тавана в единия ъгъл капе. Звукът от падащите капки те изнервя и ти искаш да се отървеш от него. Затова поправяш теча с едно парче армирана лента и спокойствието ти се връща.. докато водата не си проправи път през лентата и звукът от капенето не се върне: кап… кап… кап… Тогава поставяш още едно парче лента върху първата поправка и отново настъпва тишина. 

Разбира се, спокойствието и тишината не траят дълго. Налага се да поправяш теча отново и отново. Това не е голям проблем, защото армираната лента е сравнително евтина и винаги успяваш да държиш подръка резервна ролка. Това продължава месеци или дори години, докато един ден не забележиш, че тези големи, тромави поправки бавно започват да запълват стаята, оставяйки все по-малко пространство, в което да живееш, и приближавайки капенето все повече и повече към теб.

Основната цел на метафората „Строеж на къща“ е да подчертае цената на избягването на вътрешния опит и на неработещите опити за контрол. Освен това метафората въвежда и възможността за избор на алтернативни поведения. Макар първоначално тази метафора да е била създадена за работа с клиенти, които се борят със синдром на раздразненото черво или други физически състояния и поради това живеят ограничен живот, тя може да се използва широко, за да подчертае неработещия характер на избягването. По време на метафората можеш да приканваш клиента да дава примери от собствения си живот, в които е правил подобни компромиси, като например да не присъства на училищно събитие на детето си от страх от физическа болка и така да пропусне възможността да бъде ангажиран родител; или да не излезе на среща с партньора си, защото се страхува, че физическите симптоми на разстройството му/ѝ ще го/я изложат, и така да пропусне близостта от прекараното време заедно.

Забелязал/а ли си, че всеки път, когато избягваш дадена ситуация или събитие, защото то може да причини дискомфорт, всъщност стесняваш и възможностите, които са ти достъпни? Като избягваш ситуацията, може и да спечелиш ползата евентуално да се почувстваш малко по-комфортно в момента. Но също така не получаваш нито една от ползите, които биха могли да произтекат от това да влезеш в тази ситуация. Това е компромис, нали?

Това е подходящ момент да се поискат примери от живота на клиента и да се попита дали този компромис е бил изгоден.

Като избягваш ситуации, защото може да са неприятни, ти стесняваш живота си все повече и повече. Живеенето много прилича на строж на къща. За да построиш къща, ти трябват строителни материали, например тухли, а около теб има изобилие от такива - твоите преживявания. В живота си си забелязал/а, че някои от тези тухли изглеждат по-хубави от други. Някои са чисто нови тухли и представляват приятни усещания, мисли, спомени и чувства. Други тухли са счупени, мръсни или просто не изглеждат достатъчно здрави. Те представляват всички трудни преживявания, с които си се борил/а - като симптоми и негативни мисли и чувства.

Какво би станало, ако решиш да строиш къщата си само с хубавите, нови тухли? Вероятно това би била много малка къща, нали?

А какво, ако хубавите тухли са близо до неприятните тухли или дори се намират под купчина от тях? Не е ли така, че си бил/а толкова зает/а да се опитваш да не докосваш неприятните тухли, че си пропускал/а онези хубави тухли, скрити под тях? Не би ли стеснило това жизненото ти пространство още повече?

Може да кажеш, че си доволен/доволна да живееш в малка къща. Но всеки път, когато излезеш от къщата, неприятните тухли пак ще бъдат там и ще те чакат, пречейки ти да стигнеш до още хубави нови тухли. В крайна сметка може дори да стигнеш дотам изобщо да не излизаш вече от къщата. Това звучи като голям компромис, нали?

Какво би станало, ако решиш да построиш къщата си с всички тухли, с които разполагаш? Ами ако това, което можем да правим тук, е свързано именно с построяването на къща с всички налични тухли, така че да имаш малко повече пространство, в което да живееш? Ами ако това е пространство, в което можеш да се научиш да живееш и с хубавите, и с неприятните тухли в къщата си, в служба на това живот, в който ще имаш избора да продължаваш да разширяваш? Как ти звучи това?

Метафората „Топка в басейн“ може да се използва, за да предаде колко контрапродуктивно е да се опитваме да контролираме мислите и чувствата си, като същевременно предлага приемането и готовността като алтернативи.

Ами ако това, което правиш с тези мисли, спомени и чувства, е като да се бориш с топка в басейн? Не ти харесват тези неща. Не ги искаш и искаш да ги изкараш от живота си. Затова се опитваш да натиснеш топката под водата и извън съзнанието си. Само че топката продължава да изскача обратно на повърхността, така че ти се налага отново и отново да я буташ надолу или да я държиш под водата. Да се бориш с топката по този начин я държи близо до теб, а това е изтощително и безполезно. Ако я пуснеш, тя ще изплува и ще остане да се носи по повърхността близо до теб, а това вероятно няма да ти хареса. Но ако ѝ позволиш да стои там известно време, без да я хващаш, тя в крайна сметка може да се отдалечи към другия край на басейна. А дори и да не го направи, поне ще можеш да използваш ръцете си и да се наслаждаваш на плуването, вместо да прекарваш времето си в борба.